ДИМИТЪР ПЕНЕВ - МОИТЬ СПОМЕНИ.
Тук публикуваме част от спомените на Димитър Пенев, които са записани и издадени на книга през 1935-та година от доктор Асен Тошев. Еднин екземпляр от тази книга сега може да се намери в Столичната билбиотека.
Буквата "Ѫ"се чете като "ъ", а буквятя "ѣ" се чете като "е".
Изъ семейството
„Майка ми е отъ с. Петръчъ, Софийско, отъ рода на дѣдо Корда — Свиленовцитѣ. За него разправятъ, че при дохождането на кърджалиитѣ, убилъ нѣколко отъ тѣхъ. Едната й сестра - тетка Пена, се оженила въ с. Опицвѣтъ, по-малката пъкъ - въ с. Костинбродъ. По-късно, обаче, тя се поженила въ с. Мраморъ.
Баща ми е отъ с. Волуякъ. Родътъ му произхожда отъ дѣдо Маринъ. Последниятъ е направилъ чешмата въ Волуякъ. Ималъ е трима сина: дѣдо Тодоръ, дѣдо Мито и дѣдо Никола. Азъ съмъ отъ дѣдо Николовия родъ. Той е ималъ двама сина: Христо и Петъръ, и две дъщери: Ранча и Анна. Първата се е оженила въ с. Волуякъ, а втората - въ Славовци.
Дѣдо и баща ми сѪ се занимавали съ кираджилъкъ — пренасяли колониални стоки съ коне презъ София - Ломъ - Дупница - Кюстендилъ. Работили съ десетина коня. Единъ день, връщайки се отъ Ломъ-паланка, баща ми свърналъ на хорото въ с. Петръчъ, кѪдето излъгалъ майка ми, натоварилъ я на коня и я завелъ въ кѪщи. Това станало безъ разрешение на дѣдо Маринъ. Отъ този бракъ на Петъръ (Пенето) — баща ми, съ Мла-денка майка ми, сѪ се родили: Иванчо, Спасъ, Кольо, Цвѣта, Стефчо и Стефка близнаци, Маринъ, Тодоръ и Димитъръ най-малкиятъ, азъ.
По време на билдаретѣ, срещу велики четвъртъкъ 1854 год., майка ми сънувала единъ сънъ: отишла въ градината на рѣката да пере, кадето намѣрила единъ бѣлъ пошелъ съ сребъренъ кръстъ и китка босилекъ въ него. На сутриньта рано взела букола и стомната да донесе вода за вапсване на яйцата, Когато била вече на чешмата, съмъ се намѣрилъ азъ. Прибрала ме майка ми въ престилката си и си отишла въ кѪщи, кѪдето викнала комшийска баба да ми върже пѪпа, а тя майка ми, отишла и си вапсала яйцата за Великдень. По този начинь на 2 априлъ 1854 год. азъ съмъ видѣлъ бѣлъ свѣтъ въ моето родно село Волуякъ.
Работитѣ на баща ми въ началото вървѣли добре. Но следъ три години отъ моето раждане появила се болесть по добитъка и моръ по овцитѣ, при което измрѣлъ всичкиятъ добитъкъ на родителитѣ ми. По това време се раздѣлили и братята на баща ми. Баща ми останалъ самъ, напусналъ кираджилъка и се отдалъ на пиене. Една година по-късно той починалъ. Тогава азъ съмъ билъ на 3-4 год. възрасть. Следъ неговата смърть се указало, че оставилъ 200 гроша борчъ на Афъзъ ефенди — бега на селото. Заради това този турчинъ извикалъ майката ми и най-голѣмия ми брать Никола на сѪдъ докато се плати борчътъ. СѪдътъ осѪди братъ ми на затворъ, докато се плати борчътъ.
По това време имахме едно юнче, което всички го обичахме. Наричахме го „Бего". Съ него брать ми Никола се впрѣгаше въ ралото, а майка ми орѣше нивитѣ, за да засѣе малко овесъ. Понеже нѣмаше откжде да се плати борчътъ, майка ми реши да продадатъ „Бего" въ града. При раздѣлата ни съ него има много плачь и ридания. И сега, когато си спомня за него, още ми е жаль. За него взехме 120 гроша. Продаде майка ми и всичкитѣ си накити, събра 200 гроша плати на турчина, та освободи брать ми. Последниятъ остана полски работникъ. Братъ ми Спасъ бѣше малко недоразвитъ, седѣше си въ кѪщи, неизлизаше никжде. Бѣше постоянно мълчаливъ. Той умрѣ като дете. Умрѣ и Стефка.
Свинярь
Мене и брать ми Стефчо цаниха за селски свинари. Бѣхъ 4-5 год. дете. Търчехъ да връщамъ свинетѣ. Единъ день, когато бѣхме изкарали свинетѣ на паша, свинята на чорбаджи Крънчови, която бѣше спрасна, се опраси въ полето къмъ Църна бара. Братъ ми ме нареди да събера прасенцата въ торбата и да ги отнеса въ село. Бѣхъ се навель и поставилъ въ торбата 2 - 3 прасенца, когато се сви единъ орлякъ орли, може би 10 - 20, и задигаха прасетата. Единъ голѣмъ бѣлоглавъ орелъ ме хвана за врата и ме дигна, може би една педа отъ земята. Дотърча брать ми и съ тоягата си ме отърва отъ орлитѣ.
Земетресението въ София
Въ 1858 година стана освещаване на черк-вата св. Краль. Съ майка си бѣхъ дошелъ въ София. Бѣхме въ двора на черквата. Нѣщо пукна. НастѪпи тишина, мрътвило и веднага училището се залюлѣ - земята се затърси. Тогава падна мина-рето на джамията св. София, та уби ходжата и единъ селянинъ стоещъ съ воловетѣ си предъ джамията. Тогава изврѣ, придружена съ силенъ гърмежъ, горещата вода на Прогона - днешната Овча купель. Увеличиха се и водитѣ въ София и Горна баня. Всички минерални води въ Софийско се увеличиха.
Преселение въ София
На следната година дойдохме въ София и се установихме при жешката вода, при хаджи Коцевия чифликъ и воденица. Надъ него мѣстностьта, наречена сега Павлово, бѣше „видня". (дето се топи желѣзната руда въ пещитѣ - въ Самоковъ нѣмахме). После дойдохме да живѣемъ въ хаджи Коцевата салхана на Дразъ махала. Една година по-късно майка ми ме прати на училище. На Димитъръ Бѣлевъ бащата е билъ воденичарь. Веднажъ единъ турчинъ почналъ да го ругае въ воденицата му. Димитъръ се ядосалъ и съ воденичното бутало го убилъ, за което го затворили. Отъ тогава го нарекоха Бѣле Прангаджията. Заради това неговиять синъ Димитъръ си промѣни името - нарече се Димитъръ Бързаковъ. Той бѣше по-възрастенъ отъ менъ и отъ по-рано 6ѣ тръгналъ на училище. Азъ искахъ съ него да бѪдемъ заедно въ училището и, понеже не можеше това да стане, защото азъ бѣхъ начинаещъ, а той напредналъ, постоянно бѣгахъ отъ занятия. Тогава майка ми ме цени въ „Турцитѣ" ратай: слушахъ ги въ кѪщи, изкарвахъ говедата на капиитѣ, и т. н.
Спорътъ съ Драгалевци и Бояна
По това време между София, Драгалевци и Бояна имаше споръ за мѣрата. Една сут-ринь боянчани бѣха изорали софийската градска мѣра до Александровската болница.
Азъ и табашкитѣ чираци бѣхме изкарали говедата на паша. Нѣколко заптиета и единъ кадия ни накараха да изтѪпчемъ съ говедата си изораното. Накрая ни дадоха по единъ симидъ, удариха ни по единъ шамаръ, посочиха една могила, на която имаше побитъ камъкъ, като казаха: „Помнете добре, — ето границата между селото и града".
Занаятчия
Напуснахъ скоро „Турцитѣ" и отидохъ дограмаджия при майсторъ Николчо. При него учехъ дърводѣлство. Не зная какво стана, но майсторътъ замина за Цариградъ. Тогава постѪпихъ при турчина Хаджи Юсеинъ емениджия - правѣхме чехли отъ овчи кожи. Кадънитѣ носѣха обикновено зелени и червени чехли. (Тогава занаятитѣ се наричаха изобщо руфети). Тамъ работихъ 1-2 год., следъ което бѣхъ даденъ при моя братовчедъ да работя мутафчилъкъ. Напуснахъ го и него и постѪпихъ въ златаритѣ. И тоя занаятъ не ми харесваше, особено работенето съ разни киселини и миризми. Караха ме да мия злато или сребро, да духамъ мѣха и пр. Носѣхъ и донасяхъ и бохчитѣ на перачкитѣ съ пране. Всичко това ми не харесваше. Азъ, изобщо, не обичахъ да се подчинявамъ на женитѣ. Когато ме нареждаха на такава работа, все едно че ме караха на касапница. Единъ день, при работа, се бѣхъ много изцапалъ, за което ми се присмѣха. Азъ излѣзохъ и вече не се върнахъ.
Отидохъ при майка си и й заявихъ, че не желая вече да работя този занаятъ. Така напуснахъ и златарлъка. Нѣколко пяти, заедно съ майстора си златарь, бѣхме излизали около Вайсовата - тогава чорбаджи Османова воденица, да промиваме злато отъ пѣсъка. Въ 1-2 дни измивахме единъ напръстнякъ злато.
Бѣхъ 10 - 12 год. дете, когато майка ми, поради невъзможность да ни отхрани, се принуди да се ожени въ с. Филиповци. Тамъ заведе менъ и брать ми Тодоръ. Другитѣ братя и сестри бѣха ценени на работа изъ София. Брать ми Тодоръ, заедно съ заварения синъ на отчухъ ми, отиваше въ Горна-баня на училище. Азъ станахъ овчарь-пасѣхъ шилетата, а отчухъ ми пасѣше овцитѣ.
Единъ день, късно есеньта, когато бѣхъ изкаралъ шилетата на паша, удари силенъ дъждъ, задуха силенъ и студенъ вѣтъръ. Почна да мръзне всичко. Дъждътъ се обърна на скрежъ. Подкарахъ шилетата къмъ поятата. По едно време измръзнахъ цѣлъ. Скочанихъ се и едвамъ се прислонихъ до едно хоралупато дърво, върба край рѣката, да си почина и запазя отъ вѣтъра. По едно време усѣтихъ нѣщо приятно около себе си. Какво е станало после съ мене - не помня. Отчухъ ми разправя, че шилетата се вър-нали сами въ поятата. Това обърнало вниманието му, и той по дирята на шилетата (завалѣло било и снѣгъ), тръгналъ да ме търси и ме намѣрилъ въ харлупата, замръзналъ и покритъ съ снѣгъ; отнесъль ме на рѪце въ поятата, кѪдето едвамъ ме свѣстилъ.
Въ Филиповци майка ми не можа да изживѣе дълго време поради домашни недоразумения съ етървитѣ и се върна, отново въ София. Следъ това тръгнахъ пакъ на училище.
На училище
Въ училището пишехме на пѣсъкъ: една маса, по-крита съ пѣсъкъ, изглажда се повръхностьта му съ линия и по нея пишехме старата словенска азбука. Нѣмаше още новата азбука. Мене и на брать ми, за добро учение, общината отпусна по 100 ока жито. Това продължи 2 год. поредъ. Стигнахъ вече първи класъ. Отъ втори класъ почнахме да изучаваме турски езикъ. Тогава общината престана да ни отпуща жито. Станахъ слуга при учителя Иванъ Паневъ отъ с. Бутунецъ. Отивахъ и при майсторъ Никола, дограмаджията, за да му помагамъ да рѣже налъми.
Татари
Около 1862 год. дойдоха татаритѣ и заеха волуяшкитѣ и гурмазовскитѣ ливади, кадето основаха татарското село Метия сегашния аеродрумъ при Божурище. Къмъ 1868 год. дойдоха черкезитѣ и се настаниха въ Волуякъ, Филиповци, Иваняне, Бѣлица, Сливница, Драгомонъ. Основаха и едно село Ромча при първия тунелъ на Курило. Черкези имаше и въ Своге и по главнитѣ пунктове на шосетата.
Митхадъ паша
По това време Митхадъ паша мина презъ София. Срѣщнахме го при волуякскитѣ, ханчета - 12-й километъръ. Той пѪтуваше въ файтонъ съ кожени яове. Хвърляхме му китки съ ечемикъ и царевица въ файтона. По това време нѣмаше шосета. Пятищата бѣха селски. Следъ това наредиха да се правятъ шосетата ангария. Тогава се садиха и върбитѣ покрай шосетата. Тѣ и сега ся запазени. Бѣха назначени черкези да пазятъ тѣзи върби.
Когато бѣхъ първи класъ, дойде Митхадъ паша на изпита ни по турски езикъ. Учитель по този предметь ни бѣше Христо Ковачевъ. Пашата похвали учителя, че сме изучили добре турския езикъ. Като се завърна въ Русе, той, Митхадъ паша, изпрати на всѣки ученикъ по една турска граматика съ подписано името му върху нея. Бѣхме около 12 момчета.
Бунтовничество
Бѣхъ 15-16 год., когато настапи епохата на бунтовничеството. Дяконъ Левски и учителить Иванъ Паневъ, Захари Крушата, Мановъ, Божановъ , Христо Стояновъ (който дойде по-късно, стоя малко главенъ учитель и замина Пловдивъ) работѣха трѣскаво.
Владиката Доротея
На гръцкия владика Доротея по това време бѣха скроили следния кюлафъ: жената на Дойчинъ Мумджията шаваше съ него. Решиха софиянци да го следятъ. Една вечерь караколитѣ - нощниять патраулъ, срещнали двама да носятъ единъ чибуръ, покритъ съ чувалъ. Караколитѣ се заинтересували, какво носятъ въ чибура. Отговорили имъ, че носять на владиката вода да се къпе. При откриване на чибура караколитѣ видѣли вътре жената на Дойчинъ. Това възмути софийското общество. Но най-много то се възмути отъ държането на владиката. Единъ Никулденъ, преди да излѣзе ирадето за екзархията, попъ Тоше, въ службата си, намѣсто да спомене името на патриарха, произнася това на екзарха Видинскиятъ владика Антимъ бѣше провъзгласенъ скоро за екзархъ. За тази постапка попъ Тоше бѣ извиканъ въ владичния канакъ, кждето, по порѪката на владиката Доретея, бѣ обръснатъ и остриженъ отъ единъ бръснарь, като му поставиха и фесъ. Цѣлиятъ градъ се възбунтува отъ това деяние на владиката. Ние, децата, обиколихме владичния конакъ и почнахме да хвърляме камъни въ него. Нѣмайки какво да прави, най-после владиката побѣгна по ломското шосе. Гонихме го до мѣстото на сегашното трамвайно депо. Неговото изгонване се мотивираше, че е развратникъ и че незаконно обръсна попъ Тоше, който едва следъ нѣколко месеца почна да служи. Попъ Тоше имаше двама сина. Единиятъ бѣше обущаринъ. Другиятъ е сега запасенъ генералъ. Намѣсто владика дойде замѣстникъ архимандритъ Зиновий.
Левски въ София
Левски често дохождаше и събираше софийскитѣ учители. По това време ние живѣехме заедно съ Иванъ Попевъ въ владичния канакъ - мѣстото на сегашната духовна академия. Една вечерь, срѣщу Ивановдень, дойде Левски съ свои другари за имения день на учителя. Азъ и братъ ми бѣхме тръгнали съ свѣщь въ рѪка по коридора. Тѣ, за да ги не видимъ, удариха съ камъни по тарбата, отъ което ние се уплашихме, разплакахме се и изгасихме свѣщьта, а тѣ, по другъ входъ, се качиха горе при учителя. Вечерьта на Ивановъ день ги черпихъ съ вино. Левски бѣше въ цивилни дрехи. Изглеждаше младежь. Пѣ ни пѣсеньта:
Вѣтъръ вѣе, Балканъ стене,
Самъ юнакъ на коня,
Съ трѪба зове свойтѣ братя
Всички на орѪжие.
Който има мяжко сърдце
И българско име,
Да препаше тънка сабя,
Съ турци да се бие.
Мило ми е, драго ми е
На полето съ турчинъ да се бия.
Хей, хей, ставайте,
Отъ дълбокъ сънъ се събуждайте!
Доста робство и тиранство, -
Всички на орѪжие!
Левски често нощуваше въ кубето на св. Кралъ. Често нощуваше и въ Димитъръ Гърнето на Башъ чешма и въ кѪщата на Христо Маноловъ Терзията.
Презъ 1872 год. стана претърсване на София. Търсѣха Левски. Тогава Христо забѣгна въ Ромъния и се установи въ Корабия. Следъ освобождението той се върна пакъ въ България.
Това ся едни отъ многото незнайни укриватели на Левски
Желѣзницата Вакарель-София
Скоро се, започна строежа на желѣзницата Вакарель - София - Кюстендилъ. Ние, ученицитѣ, взехме участие при полаганенскиятния камъкъ на гарата , кѪдего сега е подуенскиять и слатинскиятъ редуть, за което ни дадоха по 4 гроша и единъ симидъ. На връщане удари силенъ дъждъ и ни измокри до кости. Ние, ученицитѣ, наредени въ редица, влѣ зохме въ конака (мѣстото на сегашния дворецъ) и изпѣхме на пашата една турска пѣсень за султанъ Абдулъ Азиса, която се започваше съ думитѣ: „Дихимъ шеретъ, булду".
Пашата ни похвали, че българскитѣ ученици отлично изпѣли пѣсеньта.
По поводъ постройката на желѣзницата, дойдоха италиянци, Французи и гърци. Тѣ съставляваха елита - културата въ насъ. Тамъ, кадето е днесъ учителската каса, се намираше централата на това предприятие, наречена „комисионната“. Въ нейния дворъ правѣха колички за носене на земя.
Всѣка ваканция азъ работѣхъ на Искъра и „Домузъ-дере“ по линията. Единъ день се бѣхъ хваналъ на басъ по 100 пари съ едно турче, че ще искарамъ безъ почивка пълна количка пръсть на „тобона" (линията). Следъ като ми натовариха добре количката, опитахъ я и, като видѣхъ, че лесно ще мога да я изкарамъ, накарахъ и турчето да се качи и искарахъ на опредѣленото мѣсто. Съ спечеленитѣ отъ баса пари се облажихме на св. Богородица. Следствие тази работа ми отече стапалото и петата на крака. По-стариять ми брать разсѣче съ бръсначъ подутото мѣсто, отъ кѪдето изтече много гной, изми ми крака съ гореща вода отъ банята, счука малко сапунъ съ кромидъ лукъ и постави на раната, отъ което последната се изчисти, и следъ една седмица почнахъ да си ходя.
Първата компания за постройка на линията се разтури. Дойде друга компания подъ председателството на мосю Робйо. Той си направи кѪща въ Княжево. Тази компания извършваше постройката на желѣзницата София - Горна баня - Перникъ. Тогазъ се научихъ да вземамъ работа на акордъ.
Димитъръ Общи
Презъ 1872 година Димитъръ Общи обра пощата на Арабаконакъ. Азъ бѣхъ 17 -18 год. момче. Самъ Масаръ паша отиде да преследва разбойницитѣ. Неговиятъ зетъ, Фаикъ Ефенди, бѣ влюбенъ въ Мамина Еленка — дъщерята на попъ Тоше.
Левски уловенъ
Скоро следъ това излѣзе изъ града, телялинъ да вика, че царьтъ на българитѣ, башъ комитата, е заловенъ, и подканяше населението да излѣзе да го срещне на подуенската порта. По това време азъ бѣхъ още ученикъ. Излѣзохме на подуенската порта - матическия факултеть сега. Тамъ имаше ендекъ. Зададе се една кола. Въ нея бѣше натоваренъ младъ момъкъ, въ потури и съ вързана глава. Това бѣ Левски. Димитъръ Общи, облѣченъ въ граждански дрехи и обуща, съ вързани отъ задъ рѪце, вървѣше отпредъ съ високо вдигната нагоре глава. Въ града настяпи известна суматоха. Шушукаше се за учителитѣ. Избѣгваха се многолюднитѣ срещи, защото отъ конака бѣха пуснати много шпиони. Презъ декемврий 1872 г., единъ вторниченъ день, се пръсна слухъ, че хайдутинътъ, който бѣ обралъ касата, е обесенъ. И действително, него го обесиха на мѣстото на днешния паметникъ на царь Освободитель. Видѣхъ го обесенъ съ присѪдата на врата.
Презъ февруарий 1873 год., пакъ въ вторниченъ день, обесиха и Левски, дето е днесь паметникътъ му. На присѪдата му бѣше написано на турски, български и еврейски: „Врагъ, който е дигналъ рѪка противъ султанската власть и царщината.“ Той бѣше облѣченъ въ потури, панагюрска носия, съ кожено панагюрско капе, съ открита шия и торба презъ рамо. Въ този обесенъ младъ човѣкъ азъ познахъ селянина, който често дохождаше при нашия учитель. Селянитѣ, които дохождаха отъ Враждебна и Подуене, бѣха спирани отъ турцитѣ, които ги караха да свалятъ шапка на своя „царь", като изговарятъ тая дума съ ирония, придружавана съ псувни. Левски погребаха до гроба на Димитъръ Общи надъ циганскитѣ гробища въ Кюлука на стария подуенски пять. Тѣ спадать сега приблизително въ мѣстото на д-ръ Тричковъ - клиниката му.
Събиране сведения за турцитѣ
По това време започна силенъ кипежъ за възстание. Азъ бѣхъ взелъ, по нареждане на учителя си, четка за обуща и сандъче и, подъ предлогъ че чистя обуща, събирахъ сведения отъ „башъ чаушитѣ" по фурнитѣ, на които чистѣхъ обущата, каква войска има и каква се очаква да пристигне въ София. Наученитѣ сведения донасяхъ на учителя си Иванъ Паневъ.
Харизанъ
Презъ 1873 год. материално бѣхъ много зле, поради което се харизахъ на Гарабетъ Чоушъ Варакаджянъ - арменецъ отъ Одринъ. Той имаше братъ Торось Варакаджянъ, жененъ за софиянка - кюркчийска дъщеря. Снабдихъ се съ тескере отъ махленския мюфтаринъ, Кръстю Биволара мой братовчедъ, и съ моя благодетель заминахме за Одринъ. До Пазарджикъ пѪтувахме съ открита пощенска кола, а отъ тамъ съ трена до Одринъ.
Въ Одринъ
Въ Одринъ благодетельтъ ми ме остави съ жена си, а той замина за Цариградъ, кѪдето се занимаваше съ търговия на зарзавать. Тамъ, въ Одринъ, постѪпихъ азъ въ павликенското училище, кѪдето изучаватъ български и италиянски. Но това не бѣ за дълго време.
Червенина на небето
Въ началото на 1874 год. удари много голѣмъ студъ и снѣгъ. СѪщата година, при възцаряването на Миланъ Обреновичъ IV, при падането на французитѣ, яви се на небето отъ западъ една червенина, като че ли цѣлиятъ западъ гори въ огънь. Отъ всѣкѪде се е виждало това явление. Старитѣ хора казваха, какво това било знакъ, че нѣкоя велика сила е паднала. И действително, после излѣзоха снимки, какъ Наполеонъ се е предалъ.
Въ Цариградъ
Напуснахъ азъ одринското училище и съ жената на Гарабетъ отидохъ въ Цариградъ. Презъ есеньта на 1874 год. моять благодетель ме записа въ Роберть колежъ. Същата година сръбскиятъ князь Миланъ се бѣше обявилъ за пълнолѣтенъ и бѣ дошелъ въ Цариградъ, кждето султанътъ му запаса сабята. Тогава за пръвъ пять видѣхме християнски владѣтель.
Миларовъ
Сящата година се запознахъ и съ Светославъ Миларовъ. Чичо му бѣше въ Сараево владика. Той бѣше паспортенъ чиновникъ въ Цариградъ. После се провини, че издавалъ тескерета на нелегални лица за България, Черна гора и Херцеговина, заради което го бѣха затворили въ Заптие сарай. По това време се подготовляваше и възстанието въ Босна и Херцеговина. То избухна 1875 год.
Въ Робъртъ Колежъ
Въ Роберть колежъ бѣхме: азъ, Костаки Калчевъ, Маджаровъ и др. И тамъ не престояхъ дълго време. Бѣхъ се запозналъ и съ Христо Сариевъ подъ името ГълѪбъ войвода отъ Орхание. Той бѣше матрозъ. Ходѣше съ брада като италиянецъ. Владѣеше много езици: турски, френски, италиянски, нѣмски, еврейски - нѣмаше езикъ да не знае.
Оплаквания отъ села и градове
По това време Тъпчилещовитѣ бѣха най-влиятелнитѣ българи въ Цариградъ. При тѣхъ бѣха постапили много оплаквания отъ села и градове изъ България за турскитѣ насилия върху населението: потурчване на децата, обезчестяване момитѣ и невѣстить. Тѣзи оплаквания преди 5-6 год. бѣха изнесени въ вестникъ Зора. Тѣ трѣбваше да се раздадатъ направо на турскитѣ министри, въ всѣко дипломатическо консулство и въ Роберть колежъ. Натовариха менъ да предамъ въ турскитѣ канцеларии тѣзи оплаквания, а по консулствата ги разнесе Христо Сариевъ. Азъ ги предадохъ по единъ и сѪщи начинъ въ всички министерства. Най-напредъ отидохъ при великия везиръ и поискахъ отъ пердечауша - вардача на вратата, да се явя при него, като му подадохъ заявлението да го предаде на везира. Той ми каза да почакамъ и влѣзе при везира да му доложи за моята „ауденция“. Съ влизането му азъ избѣгахъ отъ министерството. Сащата история се повтори и въ всички министерства. По този начинъ изпълнихъ успѣшно възложената ми мисия.
Въ затвора и предъ сѪда
He ce минаха обаче и 4 дни, въ колежа дойде бинбашията съ нѣколко заптиета и всички пердечауши отъ министерствата. Накараха ни да се строимъ всички момчета въ една редица. Всички пердечауши ме познаха изведнажъ. Взеха ме отъ училището и ме пратиха въ затвора - „Заптие сарай". Това бѣше къмъ края на 1874 год. Образува се чрезвичаень сѪдъ. Изследваха ме, разпитваха ме: кой ми е далъ тѣзи книжа, кога сж да дени, защо са дадени и т. н. Дохожда тогава Христо Стояновъ въ затвора. Екзархията следѣше съ интересъ всичко, що става. Защитникъ ми бѣше Христо Стояновъ при сѪденето. ОсѪдиха ме на 101 год. затворъ като бунтовникъ. Спаси ме отъ обесване само обстоятелството, че не съмъ произнесъль нито дума противъ султана и султанската власть. Прие се, че азъ съмъ събиралъ тѣзи оплаквания по градоветѣ и селага. Въпреки всички разпити презъ време на следствието и сѪденето, не издадохъ, отъ кѪде бѣхъ получилъ тѣзи оплаквания. Христо Сариева не можаха да хванатъ.
ОсѪденъ и затворенъ
Пратиха ме въ политическия отдѣлъ на „Заптие сарай" при Миларовъ, да излежавамъ наказанието си. Миларовъ бѣше преди мене сѪденъ и осѪденъ за издаване на нелегални тескерета и излежаваше наказанието си. Този затворъ е подробно описанъ въ „Потайноститѣ на цариградскитѣ тъмници“ (К. Вел.). Тамъ лежахъ до априлъ. Въ този затворъ имаше и черкези, ерменци, кюрди - всички сѪдени по народни работи. Правѣше впечатление, че всички въ него си имахме орѪжие.
Бѣгство отъ затвора
Презъ зимнитѣ дни привечерь ни пущаха малко изъ двора за въздухъ. Въ двора имаше една миризлива върба. Направи ми впечатление, че, когато ходѣхъ по нужда въ нуждника на двора, като падне изпражнението, удари въ вода и оттече. Този фактъ породи въ менъ желание да изследвамъ този нуждникъ. Единъ день отсѣкохъ отъ върбата единъ клонъ и се спуснахъ въ канала на нуждника. Следнитѣ дни правѣхъ по-малки и по-голѣми разузнавателни екскурзии изъ този каналъ и се убедихъ, че презъ него може да се побѣгне. Най-после предложихъ на Христо Миларовъ да бѣгаме, като му разправихъ историята съ нужничния каналъ. Съгласи се на моето предложение. Той имаше и малко пари, отъ които можеше да отимаме нужда. Бѣгството стана по следния начинъ: единъ прекрасенъ майски день, когато бѣхме пуснати изъ двора на въздухъ, азъ влѣзохъ въ нуждника. Не следъ много дойде и Миларовъ, и двамата поехме бѣгството. Следъ 3-4 часово ходене до колѣне въ вода изъ канала, надвечерь стигнахме до Сиркеджи скеле. За наше щастие, при моста стоеше параходъ съ вдигнато синьо знаме за пѪть. Тогава се практикуваше: въ видело да се влиза и излиза отъ Босфора. Параходътъ бѣше австрийски. Дадохме на единъ лодкарь едно бѣло меджидие, и той ни откара до парахода огъ задната му страна, отъ кѪдето дадохме знакъ на капитана. Спуснаха ни вѪжена стълба и по нея се качихме на парахода, кѪдето разправихме теглилата си. Миларовъ владѣеше френски и нѣмски. Капитанътъ ни прие любезно и се ангажира въ Варна да ни улесни по желѣзницата да отидемъ въ Русе. Така тази вечерь излѣзохме отъ Босфора въ Черно море на пять за Варна.
Въ Бѣлградъ
Въ Варна капитанътъ, съгласно своето обещание, ни настани като огняри въ желѣзницата, и на другия день стигнахме Русе, кѪдето заварихме австрийския параходъ Аинцъ, натоваренъ, съ две бѣли баджии. Макаръ че той не приемаше пасажери, капитанътъ ни прие. Стигнахме съ него благополучно Бѣлградъ. Тамъ азъ се явихъ при Любенъ Каравеловъ и се запознахъ съ нѣкои войводи. Каравеловъ ме прие хладно, че съмъ младъ и не съмъ способенъ още да вземамъ участие въ държавнитѣ работи. Той погледна на менъ като на не сериозенъ човѣкъ. Миларовъ замина въ Сараево при чичо си, а отъ тамъ въ Грацъ при братъ си.
Въ четата за Босна и Херцеговина
Въ Бълградъ се запознахъ съ Грахо войводата, който подготовляваше възстанието въ Босна. СѪщевременно се подготовляваше възстанието и въ Херцеговина подъ вой-водството на попъ Жарко отъ Херцеговина и протекцията на Пеко Павловичъ шура на князъ Никита. Организира се чета и азъ се записахъ въ нея съ още нѣколко българчета, а именно: Георги Кузмановъ отъ Карлово, Стойко Спасовъ отъ Кюстендилъ, отъ Зимевица, отъ КѪтина, отъ Росоманъ имаше момчета, чиито имена съмъ забравилъ. Бѣхме всичко 12 - 13 българчета. Следъ като ни въоржжиха, тръгнахме отъ Бѣлградъ за Чоканъ, отъ тамъ за Дрина, отъ където нагазихме въ турска територия и се намѣрихме въ Тиквешъ планина - Бундова, която се е надвесила надъ Сараевско като нашата Витоша надъ София. Минахме много села, чиито имена не помня. Населението се бѣше вече вдигнало. Това бѣше презъ май.
Въ сражение и отстопление
Надойдоха турски войски. Стана голѣмо сражение. Ние, четницитѣ, макаръ че бѣхме доста калени, но бѣхме малко на брой и въоржжени съ непрактично орѪжие -шишенета, поради което държахме се, доколкото можахме, обаче, турцитѣ взеха връхъ и ни изгониха на сила. Почнаха да бѣгатъ мѪже, жени и деца. Много невѣсти турцитѣ разпраха, за да извадятъ рожбитѣ имъ отъ корема. Турцитѣ бѣха по-добре въоржжени и по-многобройни. Срещу насъ дойде Гази Дервишъ Паша, който потуши Херцеговското възстание на попъ Жарко. Азъ и нѣколко другари съ голѣма мѪка успѣхме една вечерь да се доберемъ до Сава. Турцитѣ бѣха пуснали по диритѣ ни военнитѣ си ловджийски баталиони, които ни преследваха навсѣкѪде. На Сава открад-нахме една лодка и се спуснахме съ нея по течението на рѣката къмъ Бѣлградъ. Граничната линия между Турция, Сърбия и Австрия бѣ Сава.
На Австрийска територия
Така преминахме 2 - 3 клм. и се отзовахме на австрийска земя, кѪдето слѣзохме. Пренощувахме въ житата и на другия день събрахме жито отъ класоветѣ и се нахранихме съ него. Следъ двадесеть и нѣколко дни скитане по австрийска земя, стигнахме до една рѣка, която отъ далечъ се виждаше като широкъ поясъ.
Въ Сегединъ
Това бѣ рѣката Тиса съ града Сегединъ на нея. По нея вървѣха параходчета. Имаше и единъ мость, по който видѣхме да минава желѣзница. Съ орѪжието си въ рѪце ние стигнахме до Сегединъ, кѪдето се предадохме на полицията. Отъ стѪпването ни на маджарска земя до предаването ни въ Сегединъ, презъ всичкото време сме се хранили съ жито, събирано по нивить отъ класоветѣ.
Въ Будапеща
Веднага маджарить почнаха ни хулять, поставиха ни желѣза на рѪцеть, дадоха ни по малко хлѣбъ и ни изпратиха да вървимъ 4 дни пеша предъ конь до Будапеща. Отведоха ни въ участѪка, кадето се събра много народъ, който искаше да ни пуснатъ. Това бѣ подъ влиянието на сръбския, хърватския, чешкия и босненския комитетъ. Полицията, обаче, отказа, като съобщи, че чака нареждане отъ Виена, какво да прави съ насъ. Следъ 2 дни дойде отъ Виена съобщение, да ни предадать на турцитѣ при „Ада кале".
Избавление
Славянскиятъ комитетъ чрезъ своитѣ хора ни набави добра храна, купи ни дрехи и ни дадоха по 10-20 фиоринта пари, като ни обещаха, че нѣма да позволятъ да ни предадатъ на турцитѣ. Ние имъ вѣрвахме, и, действително, напълно основателно. Отъ Будапеща ни качиха на единъ параходъ, съ който трѣбваше да ни откаратъ до Ада кале, за да ни предадать на турцитѣ. Съ насъ тръгнаха и хора отъ комитета. На другата сутринь стигнахме Земунъ, срещу Белградъ. Тамъ ни свалиха да пренощуваме, защото падна мъгла и параходътъ не можеше да патува надолу, а остана да чака дена, за да тръгне на видело. Откараха ни въ затвора на Земунъ. Хората отъ комитета ни донесоха въ затвора стомна вино, 6-7 франджели хлѣбъ и шумка. Въ всѣка франджела имаше поставенъ по единъ ножъ - пила за желѣзо, увита въ книга, на която бѣ написано: „Съ този ножъ прерѣжи желѣзата на прозорцитѣ и бѣгайте. Ние ще ви чакаме." Съобщаваше ни се още, че при прозореца ще дойде една жена и ние, като излѣземъ, да тръгнемъ подиръ нея, при което да не й говоримъ нищо. Следъ като се навечеряхме въ затвора, почнахме да пѣемъ:
Снощи е Яна въвъ село влѣзла,
Въвъ село влѣзла, турчинъ убила,
Хемъ го убила, хемъ го е скрила.
Дорде пѣтлитѣ веднажъ пропѣятъ,
Три пѪти Яна на сѪдъ извели.
Яна все едно сѪщо думаше:
„Юнакъ съмъ била, убила съмъ го,
Хитра съмъ била, та скрила съмъ го,
Не съмъ хлѣбарка, хлѣбъ да му печа,
Нитъ съмъ винарка, вино да точа.
Едни пѣеха, за да вдигать шумъ, а други стържеха желѣзата. И действително, тази пѣсень има ритъмъ, който подхожда на шума при рѣзане на желѣзо. Желѣзата на прозорцитѣ падаха едно подиръ друго. Не следъ дълго и ние единъ подиръ другъ се източихме отъ затвора. Действително, видѣхме една женска фигура, която тръгна предъ насъ. Тя дойде до Дунава и се спрѣ предъ една лодка, и лодкарьтъ дигна рѪка.
Бѣгство съ лодка
Ние, вървейки 20-на крачки следъ женската фигура, се качихме на лодката. Въ нея имаше двама лодкари. Дадоха ни и намъ по една лопата, и тръгнахме по срѣдата на Дунава. По едно време отъ австрийския брѣгъ се извика: „Стой, кой тамъ?" Лодкарьтъ ни се обади: „Аласи" (рибарь). Отъ брѣга се извика повторно: „Да дойде рибарьтъ тукъ!" — „Удряйте лопатитѣ, момчета!" - ни извика лодкарьтъ, и ние ударихме греблата по-силно. Поради непокорството ни отправиха къмъ насъ нѣколко залпа, но никого не закачиха. Както се бѣхме засилили, насмалко да се удари лодката о Бълградската крепость. Спрѣхме и слѣзохме подъ Кале мегданъ, а лодкарить си останаха въ Бълградъ. Кои бѣха тѣ, кой имъ плаща, коя бъше тази тайнствена дама - остана неизвестно.
Въ Смедерово и Пиротъ
Явихме се въ Сърбия въ комитета на Каравеловъ, а следъ това на сръбската полиция. Тя ни прие добре, нахрани ни и ни отпусна малко издръжка, до като се хванемъ на работа. Азъ отидохъ въ Смедерово. Тамъ се запознахъ съ Кола Рашичъ отъ Нишъ. Той бѣше войвода и се българѣеше. Влизаше и въ комитета на „Велики изворъ". Отъ него научихъ, че сърбитѣ се гот вѣли за война съ турцитѣ. Налагаше се да отиде нѣкой въ Бъл гария, за да разучи, каква турска войска има. Азъ се наехъ съ тази работа. Въ Пиротския комитетъ бѣха: Спасъ Вацовъ тель, а следъ освобождението директоръ на метериологическата станция, Елисей Кирковь, Пантелей Мановь, Никола Мановъ, Нака Даскаловъ. Тѣ помежду си повече отъ двама не знаеха, че влизать въ комитета. По това време се подготовляваше и черногорското възстание.
За София
Тръгнахъ отъ Велики изворъ, минахъ презъ Пандарела и покрай Бабина глава слѣзохъ въ Темско. Отъ тамъ отидохъ въ Пиротъ. За да се не открие, че ида отъ Сърбия, почнахъ пакъ стария си занаятъ ваксаджилъка. Отъ Пиротъ до Нишъ пѪтувахъ една нощь. Дойдохъ въ София. По пѪтищата имаше караулници.
Въ София
Въ София станахъ съ едно турче ортакъ въ ваксаджийството. Азъ първи въведохъ въ София чистенето на обуща по цариградската система - съ огледала на сандъчето. Тръгнахъ по фурнитѣ да чистя обущата на башъ чаушитѣ, кѪдето получавахъ по една ока хлѣбъ и научавахъ, колко хлѣбъ вадять. Бѣха всичко около 25 - 30 фурни и всѣка вадѣше 300 до 800 кгр. хлѣбъ дневно - значи, толкова хора се продоволствуватъ. Трѣбваше само да се опредѣли рода на войската. Бѣхъ си поставилъ фалшиви подметки и тамъ криехъ бележкитѣ съ необходимитѣ сведения. Отивахъ 3 - 4 пяти въ Пиротъ и занасяхъ събранитѣ сведения.
Ортачето ми, турче, ходѣше по кѪщитѣ да ваксва. Печелѣхме съ него по едно бѣло меджидие на день.
Връзка Пиротъ - София - Бѣлово
Тази пощалионска длъжность изпълнявахъ 3-4 за месеца, при което служехъ връзка Пиротъ - София - гара Бѣлово. На Бѣловската гара се запознахъ съ Хаджи Мито, Георги и Хаджи Кузо, Хаджи Ангеловъ. Единъ день тамъ дойде и Георги Хълтовъ Бенковски, идещъ отъ Панагюрище. По това време и баронъ Хиршъ бѣше на Бѣловската гара въ хаджи Кузовата кѪща. Въ дома на Пергела се запознахъ съ Тодоръ Каблешковъ -началникъ на желѣзопятната станция. Той ми откри, че се готвѣло възстание и ми даде ключа, съ който да кореспондирамъ до Пиротъ. Ключът се състоеше въ известни фрази, които, щомъ се пишеха до представителитѣ въ София, той предаваше по принадлежность. Христо Ковачевъ бѣше въ Диаръ Бекиръ. Тодоръ Каблешковъ бѣше рѪководното лице на родопската страна.
Портрет на Димитър Пенев като мирови съдя в Цариброд след Освобождението.
Духовната община въ София.
По това време замѣстникъ на владиката Милети бѣ икономъ попъ Тодоръ отъ Пиротъ. После екзархията го премѣсти въ Велесъ, а за владишки намѣстникъ въ София стана Зиновии и калугерътъ хаджи Авксенти, който до това време бѣше въ монастиря св. Георги Кремиковски. Отъ тѣзи лица се управляваше духовната община въ София. Въ това управление влизаше и хаджи Мито Стояновъ, който въ 1871 г., при прочитане устава за даване на българска екзархия, бѣше български представитель. Влизаше още: Димитъръ хаджи Коцевъ, Димитъръ Трайковичъ, който дойде въ България, когато баща ми бѣше живъ, и живѣеше въ нашия ханъ въ Волуякъ, Тошо Имаретлийски, Мито Каймакчията, Киръ Паша, Димитъръ Митовичъ, хаджи Янковитѣ и др. Тукъ влизаше и учителскиятъ персоналъ, а сжщо и сестрата на Дим. х. Коцевъ Иорданка Филаретова.
Подготовляваше се по това време народното събрание въ Оборище.
Пакъ въ Сърбия
Върнахъ се въ Сърбия презъ октомври. Занимавахъ се съ копане на лозя. Презъ зимата въ Смедрево работѣхъ фурнаджилъкъ и при единъ касапинъ, съ когото варѣхме шкембета и крака за мезета. Презъ априлъ следната година момчетата, които бѣхме уцѣлѣли отъ босненското възстание (34 души), отидохме въ Кладово. Тамъ научихме, че възстанието въ България ще се повдигне презъ май (1876 год.). Тогава се запознахъ съ войводитѣ: дѣдо Ильо Марковъ - Ильо войвода, Панайотъ Хитовъ, дѣдо Цеко отъ Ломъ, Филипъ Тотю, капитанъ Райчо Николовъ, Симо Сокола отъ Трънъ, Димитъръ Македончето и др.
Запознаване съ Ботевъ
Въ Кладово се събирахме въ механата: „Подъ руския орелъ“. Единъ день бѣхъ въ тази механа съ две момчета — мои другари. Войводитѣ бѣха насѣдали около една маса, а ние, младежитѣ, стоехме на страна и не се мѣшахме много въ разговора имъ. По едно време влѣзе въ механата единъ рошавъ човѣкъ, съ цивилни дрехи, съ опнати панталони, съ черна рошава брада и запита, има ли тукъ момчета, които са взели участие въ босненското възстание, а после са били затваряни въ Австрия. Дѣдо Ильо Марковъ, съ неговитѣ свойствени думи „Майкя имъ“, посочи на менъ, като добави: „Тѣзи дѣца ся калени въ възстание. Яли ся они попарата на турцитѣ". Следъ това този човѣкъ ме запита, какъ стана възстанието, колко момчета бѣхме, откждѣ сме и пр. Той извади единъ бележникъ и написа това, което му съобщихъ. Въ последствие узнахъ, че това е Христо Ботевъ, редакторътъ на вестникъ „Знаме". Както си седѣхме, заведе се разговоръ за нѣкаква чета, която трѣбва да замине сега за България, защото възстанието въ Срѣдна-гора е свършенъ фактъ. Трѣбва да се проникне съ чета, отъ Сърбия въ Срѣдна Гора. Обади се дѣдо Панайотъ Хитовъ който искаше, четата да слѣзе отъ Кладово, да хване Чипровско, Бѣлоградчишко и по Стара-планина по-лесно да проникне въ Срѣдна-Гора. Дѣдо Ильо препорачваше да се мине презъ Осогово. Въ този разговоръ и Ботевъ се намѣси съ думитѣ: „Имайте предвидъ, че тази чета нѣма да бѪде току така чета, както до сега. Отъ тази чета ще затече и третото българско царство".
Обадиха се и кладовски учители и стари хора, останали отъ епохата на Хайдутъ Велко и Кара Мустафа (Хайдутъ Велко е нашъ, не сръбски войвода. Той е воювалъ съ Кара Мустафа отъ Видинъ), съ думитѣ: „Лесно ви е, господа, да минете презъ нашата територия, ама вие не знаете, че презъ времето на Хайдуть Велко и Кара Мустафа въ нашата область три години пѣтелъ не е пропѣлъ, защото всичко е минало подъ ножъ. Заради това хичъ и на умъ да Ви не минава, че ще позволимъ да минете презъ нашата земя да правите бунтъ съ турцитѣ, та ние да пострадаме.“ Въ този моментъ Ботевъ, както си седѣше на масата, подпрѣлъ съ една рѪка главата си, замечталъ се въ нѣщо, удари силно съ юмрукъ по масата и извика: „Механджи, дай 2 ока вино да пия, та дано забравя, туй що глупци ви не знайте, позоръ ли е или слава!.“ Механджията донесе две ока вино въ бакъренъ сѪдъ и толкова чаши, колкото души бѣхме около масата. Ботевъ съ собствената си рѪка налѣ чашитѣ и първата предложи на менъ съ думитѣ: „Тебе се пада да поздравишъ за дѣлото. Ти си най-малкиятъ каленъ хъшъ.!" Дигнахъ чашата, изпихъ я до дъно, по-хлупихъ я съ устата на долу върху масата и казахъ: „Учителю, дека ти, тамъ и азъ!" Така се запознахъ съ Ботева.
Съ Ботева презъ Турно Северинъ за Крайова
Два дни следъ тази случка заминахме съ Ботевъ за Турно-Северинъ въ Влашко съ лодка презъ Дунава. Тамъ нѣмаше, какво да се бавимъ и съ трена заминахме за Крайова. По пятя Ботевъ ми разправи, че е сформиралъ чета за България и че тя, може би, вече е тръгнала съ параходъ за насамъ, а ние ще отидемъ въ Гюргево, за да я пресрещнемъ. Въ Крайова азъ си купихъ мундиръ като ромънскитѣ и шапка съ гербъ, на който пишеше: „Свобода или смърть." Тѣзи дрехи поставихъ въ торбата си, а въ рѪце носѣхъ мотиката, съ която изкарвахъ прехраната си въ Сърбия.
Отъ Гюргево на Радецки за Козлодуй
Отъ Крайово отидохме въ Каларашъ, а отъ тамъ въ Гюргево срещу Русе. Отъ гарата на Гюргево отидохме въ кръчмата, дето се съ-бираха българитѣ. Дойде и Пантелей Кисимовъ, сящо редакторъ на вестникъ въ Букурещъ, подаде на Ботевъ едно писмо, като му каза: „Христо, снощи теглихме жребие и тебе се падна да водишъ четата, да й бѪдешъ войвода. „Радецки" е тръгналъ и сега е кѪде Черна вода". Ботевъ прочете писмото, сложи го въ джеба, вдигна рѪце и каза: „Да бѪде волята Божия. Богъ да ми е на помощь. Господъ да по-мага!"
Въ Гюргево имаше много момчета, съ които не се познавахъ. Тамъ бѣще и Ботевиятъ братъ Кирилъ Ботевъ. Когато „Радецки" пристигна, на пристанището се бѣхме вече събрали всички, които ще пѪтуватъ съ него. Ботевъ ми бѣше далъ преди това единъ билеть за Калафатъ. Нашитѣ хор се бѣха накачили отъ разни мѣста: Браила, Гюргево, Черна вода, Александрия и пр.
Повечето бѣха облѣчени като градинари съ панталони или опнати кѪси потури, а нѣкои въ бѣли беневреци. Между тѣхъ имаше и интелигентни хора. Качихъ се и азъ съ Ботевъ и много други момчета на парахода огъ Гюргево. Натовариха се отъ тамъ, по нареждане на комитета, и нѣколко сандъци съ орѪжие. Параходътъ спира въ Русе, Свищовъ и Рахово. Отъ Рахово се качи врачанинътъ Стефанаки Савовъ младъ търговецъ, и веднага се срещна съ Ботевъ въ първата класа, въ която последниятъ пѪтуваше. Отъ Коробия се качи и вториятъ брать на Ботевъ Стефанъ Ботевъ, комуто Христо Ботевъ даде едно писмо, и той го пусна въ пощата на Корабия. После узнахъ, че това е известното писмо, което Ботевъ пратилъ до жена си за прощаване. Отъ тамъ корабътъ заплува къмъ желания брѣгъ. Когато наближихме Козлодуй, настапи оживление въ парахода. Войводата Войновски отъ по-рано ни бѣше челъ словесно: щомъ се даде знакъ съ рогъ, всички да се облѣчемъ въ бойната си форма и орѪжие, а който нѣма такова, да си вземе отъ сандъцитѣ. Когато рогътъ изсвири, облѣкохме се веднага. Нѣкои се бѣха облѣкли малко по-рано, чакаха готови, и, щомъ се даде знакъ, тѣ нахълтаха въ машината и я превзеха. Ботевъ съ две момчета се качи горе при капитана. Въ този моментъ нѣкои отъ момчетата се бѣха поувлѣкли и почнаха да кѪсатъ фесоветѣ на пасажеритѣ турци отъ парахода. Щомъ Войновски забеляза това, изтегли сабята си и извика: „Който посегне на пасажеритѣ, ще бѪде убитъ и хвърленъ въ Дунава. Ние не сме тръгнали да тормозимъ мирното население. Ние искаме свобода!" Съ тази заповѣдь на Войновски се турна редъ въ четата. Всички останахме приковани на мѣстата си, като една организирана войскова часть. Засвири трѪба и ние се наредихме въ парахода. Презъ всичкото време Ботевъ се разправяше горе съ капитана. На вратата на машинитѣ стоеше нашъ карауль. Бѣхме пленили всички матрози. Пленихме и машиниста и го накарахме да съобщи на капитана, че машината е въ плень на възстаницитѣ. Отъ този моментъ параходътъ тръгна къмъ желания брѣгъ. Поставихме отпредъ борда нашето знаме. Ботевъ остана при капитана чакъ, докато стигнахме до Козлодуй. на
На Козлодуй
Тамъ, на Козлодуй, опитаха дълбочината до кжде ще може да стигне параходътъ, и после спрѣ - пусна котва. Спуснаха и нѣколко дъски, а отъ тѣхъ до брѣга газихме по водата. Така слѣзохме на брѣга. Параходътъ се опразни. Единъ турски караулъ почна да гърми по насъ. Убихме го на бърза рѪка, следъ което се строихме на брѣга и положихме клетва. Войновски ни чете словесно, съ което ни предупреди: другаритѣ, които ще паднатъ ранени или убити, да не се оставятъ съ глава, а да се отсичатъ и заравятъ главитѣ имъ, за да не могатъ турцитѣ да ги разнасятъ по селата и да плашать съ тѣхъ българското население. Ботевъ каза: „Момчета, нашитѣ братя сѪ възстанали и ни чакатъ въ Срѣдна гора. Да цѣлунемъ земята, дето ще мремъ, и да побързаме помощь да имъ дадемъ! Ние нѣма да останемъ живи, но забихме ножа въ гърдить на султана и ще имаме свобода. Ние не ще останемъ живи, но не се боите. Всѣка смърть е животъ"
На пѪть за Милин камък
Войновски ни строи и тръгнахме въ разпръсната цепь отъ по 20-30 момчета въ дветь страни и едно по-гольмо централно ядро. Бѣхме около 180 момчета. Ботевъ остана съ даскалчето отъ Козлодуй въ селото, за да набавятъ провизии. Тѣ ни настигнаха надолу съ кола. Взехме си по малко хлѣбъ и то бѣ всичката ни храна. Муниции, обаче, имахме. По едно време налетѣ върху ни единъ отрядъ башибозуци. Стана престрелка, въ която убихме единъ отъ тѣхъ, а другитѣ се пръснаха. Между другаритѣ въ четата бѣше и Спасъ Соколовъ отъ Тулча, Дим. Ночевъ отъ Пирдопъ и Икономовъ. Тъ бѣха по-интелигентни хора и нѣщо като подводачи. Имахме и свещеници съ расо и орѪжие въ рѪка.
Турскитѣ власти още при слизането ни въ Козлодуй бѣха предупредени и бѣха тръгнали отъ Орѣхово, Ломъ и Враца башибозуци, накичени отъ глава до пети съ ятагани и пищови.
На "Милинъ камъкъ"
На Милин камъкъ дадохме първото гольмо сражение. Тукъ падна убить Стефанъ Ботевъ. Кирилъ Ботевъ още следъ убийството на караула при Козлодуй заедно съ Иваница Данчевъ отъ Свищовъ избѣгаха къмъ Ломъ. После узнахме, че сѪ отишли въ Ломъ и слѣзли въ дома на учителя Митко Мариновъ. Той ги крилъ 2-3 дни, после имъ купилъ царвули и дрехи и ги изпратилъ. По царвулитѣ и дрехитѣ, обаче, властитѣ узнали, че сѪ нелегални хора, арестували ги и ги затворили въ видинския затворъ, кѪдето дочаквать освобождението презъ 1877 год. Тѣзи подробности за тѣхъ ми разправи братовчедъ ми Митко Мариновъ.
Къмъ „Вола“
На Милинъ камъкъ оставихме 20 - 30 момчета убити. Други 20 - 30 момчета избѣгаха. До тукъ и Ботевъ бѣше предъ очитѣ ми. Отъ тукъ вече не го видѣхъ. Останалитѣ момчета презъ нощьта се качихме на Веслецъ, кѪдето ся лозята на врачани, Намѣсто врачани да ни посрещнатъ, турска войска идѣше насреща ни. На Веслецъ се даде нареждане да минемъ на среща къмъ Камарата или т. н. Палитритѣ, за да хванемъ Срѣдна гора. По дерето, което води за Бѣла Руска, презъ Павълче и Челопекъ тръгнахме нагоре къмъ Вола (канарата).
На „Вола"
Казаха ни, че, като се качимъ на Вола, ще ни донесать тамъ печено месо и хлѣбъ. Намѣсто това засвири отъ къмъ Лютибродъ и Челопекъ трѪба на редовна турска войска и загърмѣха мартини. Това бѣше войска, която идѣше отъ Орханието, слѣзла на Лютибродъ, прегазила рѣката, взела пятя на Коритенградъ и презъ Искъра дохождаше къмъ Челопекъ. На Вола паднаха много момчета.
Четата се разпръсква
Четата вече не можеше да сѪществува. Войновски слѣзе къмъ Искъра и заедно съ Дим Тодоров- габровчанинъ, хванали орханийското шосе. По едно време турцитѣ ги заобиколили и поискали да се предадать. Дим. Тодоровъ се предаль. Войновски отказалъ, а се затворилъ въ една колиба, която, по думитѣ на Дим. Тодоровъ, турцитѣ запалили и той изгорѣлъ въ нея. Откарали Тодоровъ въ русенския затворъ, където до-чаква освобождението. Той и сега е живъ.
Азъ, съ моя другарь Ради Бѣлевъ - черногорецъ, тръгнахме на западъ къмъ Сърбия. На билото горе убиха единъ другарь. Ние, съгласно взетото решение, отсѣкохме му главата, поставихме я въ моята торба и поехме гората. Минахме презъ Сгуриградъ подъ Враца, слѣзохме долу къмъ Дупни връхъ, отъ тамъ Бѣлить Рѣчки и Сердаръ Чифликъ. При Бѣлитѣ Рѣчки закопахме главата въ единъ потокъ. Държахме все лѣвата страна на планината и гледахме да сме все близо до шумата. Носѣхме пушки, но нѣмахме патрони. Три дни нищо не бъхме хапнали. Гладътъ надвиваше. Нозетѣ треперѣха. Всичко по-тежко отъ себе си бѣхме хвърлили. Една вечерь стигнахме Вършецъ. Явихме се на Георги Бояджията предъ една кръчма. Той ни направи знакъ да се отдръпнемъ, излѣзе отъ една задна врата и ни отведе въ срещното училище, кѪдето ни донесе хлѣбъ, сирене, вино и ракия. Следъ като се нахранихме, помоли ни да не минаваме презъ селото, ще го запалимъ, а ни напѪти да минемъ отъ среща рѣката презъ Бутуня и да държимъ все лѣвигѣ поли, за да има кѪде да се криемъ въ гората. Даде ни хлѣбъ, сирене и ракия, които поставихме въ торбата, въ която носѣхме другарската глава, и тръгнахме. Минахме подъ Алася, между Берковица и Клисура, презъ Желѣзна, между Чипровецъ и Бѣлоградчикъ и се отзовахме предъ св. Никола на сръбската граница. Така стигнахме въ Сърбия.
Доброволци въ Сърбия.
Отидохме въ Зайчаръ. Това бѣше къмъ края на май. Носѣше се слухъ, че сърбитѣ ще обяватъ война на турцитѣ. Почнаха да идватъ за доброволци хора отъ разни народности. По поводъ жестокостьта на потушаванитѣ отъ турцитѣ възстания, Сърбия имъ обяви война. Почнаха се приготовленията. Сформироваха се отъ войводитѣ: Панайотъ Хитовъ, Ильо вой-вода, Димитъръ Македончето, Коля Рашичъ, дѣдо Райчо Николовъ български чети. Дойде и рускиятъ генералъ Чернаевъ съ много доброволци отъ Русия. На него се възложи главнокомандването на войскитѣ на нишавския и тимочкия фронтъ. Създадоха се и сръбско-арнаутски, руско-арнаутски и руско-български баталиони. По-виднитѣ ни командири бѣха: Гюро Хърватовичъ, капитанъ, носѣше голѣма брада, и дѣдо Ильо войвода. На Дринъ бѣше Чолакъ Античъ и Гьока Влайковичъ - сакатъ съ единъ кракъ отъ Севастополската война.
Сръбско - турската война
Войната се обяви на Видовдень. Турцитѣ почнаха да нападатъ. При Зайчаръ ни раз-биха, превзеха го и го изгориха до основи. Превзеха и изгориха и Княжевацъ. На Тресебаба дадохме голѣмо сражение. При приближаването ни къмъ Делиградъ, където бѣха концентрирани сръбскитѣ войски, въ едно село помолихме единъ кръчмарь, сърбинъ, да ни даде малко ракия. Той ни каза, че по-скоро ще я даде на турцитѣ да я пиятъ, отколкото намъ. Въ Делиградъ разправихме това на Ильо войвода.
Въ възмущението си отъ тази постѪпка на кръчмаря сърбинь, той извика: „Защо не сте го убили, неговата майка!" и веднага прати момчета, които пробиха съ куршумъ бурето на кръчмаря.
На Бабина глава Илю бѣ раненъ въ лѣвата рѪка, но рѪката бѣ превързана и той пакъ командуваше четата. При отстѪпването, като слизахъ въ една долина, сложихъ пушката си до едно изворче и се наведохъ да пия вода отъ него. Внезапно отъ брѣга надъ менъ изгърмѣха нѣколко пушки. Куршумитѣ почнаха да удрятъ въ водата, отъ която пиехъ. Единъ куршумъ прониза шапката ми. Азъ скочихъ веднага и побѣгнахъ. Следъ десетина минути усѣтихъ, че повоятъ на крака ми се на-пълнилъ съ кръвь. Тогава разбрахъ, че съмъ раненъ въ крака. РазкѪсахъ ризата си и съ нея превързахъ раната. Видѣхъ, че бѣхъ пронизанъ съ два куршума въ крака. Постяпихъ въ лазарета на Делиградъ, кѪдето лежахъ две недѣли. Тамъ имаше една милосердна сестра, рускиня, която често ме галѣше.
Примирие и пакъ война
Следъ падането на Княжевецъ стана примирие. Тъкмо по това време и азъ оздравѣхъ и постжпихъ веднага въ II баталионъ. Следъ това пакъ се развиха военни действия и турцитѣ на-стѪпиха на Алексинецъ и мѣстностьта Бѣли телци, кѪдето бѣше нашиятъ баталионъ. Турцитѣ ни нападнаха въ тилъ откъмъ Шелиговецъ. При Шелиговецъ стана голѣмъ бой, който продължи три дни и три нощи. Турцитѣ се командваха отъ Сюлейманъ паша. Тамъ бѣхме ние, доброволцитѣ, и Гюро Хърватовичъ. Една отъ зайчарскитѣ бригади се бѣше уплашила отъ единъ отрядъ турски войски. Гюро Хърватовичъ, забелязалъ това, ги докара съ своитѣ войници предъ доброволцитѣ, които бъхме на първата линия. Тукъ сърбитѣ бѣха докарали най-голѣмия си топъ на времето. Въ гората на манастира св. Стефанъ стана голѣмо сражение. Нашиятъ баталионъ бѣше въ цепь, а княжевскитѣ бригади бѣха останали резерва край Морава. За нещастие, въ тила ни се появилъ единъ кавалерийски черкезки отрядъ. Сръбската войска се уплаши и отстапи, и турцитѣ ни удариха въ тилъ. Гората бѣше ниско отсѣчена. Даде се команда за отстяпване. Бѣхме принудени да се бранимъ отъ две страни. Менъ ме преследваше единъ турски кавалеристъ. Много пяти той замахваше съ сабята си, за да ме убие, но винаги отбивахъ удара му съ щика на пушката си. Тогава пушкитѣ ни се пълнѣха отъ горе. По едно време ми изстина рѪката, съ която се отбранявахъ.
Въ този моментъ и кавалеристътъ турчинъ се катурна отъ коня си убитъ: той бѣ убитъ отъ мои другари, които били заминали предъ менъ въ шубрацитѣ и наблюдавали сражението съ кавалериста. Лѣвата ми рѪка се бѣше смразила за ствола на пушката. Единъ отъ другаритѣ ми притърча, откѪсна отъ ризата ми парче и превърза раната, която бѣхъ получилъ отъ сабята на кавалериста. Пренесоха ме презъ Морава и ме изпратиха въ Бѣлградъ на лѣчение.
На караулъ предъ двореца въ Бѣлградъ
Лежахъ 15 дни въ бѣлградската болница и рѪката ми оздравѣ съвършено. Събраха ни следъ това въ коменданството и отъ насъ сформираха караулъ въ двореца на краля Милана. Караулѣхме по 24 часа. Една сутринь, презъ време на карауленето ми, бѣше се събралъ много народъ предъ кралския дровецъ. Излѣзе по едно време на балкона кралъ Миланъ, носейки добития престолонаследникъ въ рѪце, и съобщи, че е сключилъ съ турцитѣ миръ.
Въ частьта си въ Делиградъ
Следъ това насъ ни викнаха въ казармитѣ. Азъ си отидохъ въ моя баталионъ въ Делиградъ. При предаването на Алексинецъ имаше и турски войски. Бѣхме се наредили въ една улица едни срещу други. Изкомандва ни се мирно.
Военноначалницитѣ се разговориха помежду си, изкомандва се следь това на турцитѣ: „крягомъ!", и тѣ напуснаха града. Останахме само ние въ Делиградъ. Бѣхме тамъ до декемврий, следъ което ни разпуснаха въ Кладово, при което ни дадоха 4-5 дуката и по единъ вѣченъ паспортъ съ името на кралъ Миланъ.
Въ българското опълчение въ Плоещъ
Русия вече ce готвѣше за война. Презъ мартъ 1877 год. заминахъ презъ Ромъния за опълчението въ Плоещъ. Тамъ бѣха се сформирали български дружини, наречени „бъл-гарско опълчение". Въ тѣхъ влизаха и офицери, които бѣха водили по-рано българскитѣ дружини въ Сърбия, като: Чолоевъ, Поповъ, Котелниковъ и др. Къмъ май 1877 г. дойде и царьтъ. Бѣхме вече раздѣлени на дружини. Бѣха на-дошли момчета отъ разни крайща, нѣкои отъ тѣхъ не бѣха воювали до тогава, съ разни професии: градинари, търговци, даскали, лѣкари и пр. Отъ лѣкаритѣ бѣха: стария Д-ръ Молловъ отъ Мирково и Д-р Марковъ отъ Сливенъ. Дойде въ главната квартира и графъ Игнатиевъ съ Христо Карагьозовъ. Въ Плоещъ бѣха съсрѣдоточили всички руски войски за балканитѣ. Тамъ стана при разпредѣлянето на дружинитѣ единъ малъкъ инцидентъ. Петъръ Григорчевъ отъ Прилепъ и още нѣколко македонци обявиха, че искать единъ отъ баталионитѣ да се нарече руско арнаутски баталионъ. Но генералъ Столѣтовъ не имъ прости: всички получиха по 25 отзадъ и съ това се приключи инцидента. Женитѣ отъ Самара бѣха ушили едно знаме и ни го бѣха изпратили. Следъ като го осветиха военнитѣ свещеници, Царь-освободитель съ събствената си рѪка закова на дръжката му едно ек-серче. Следъ него се изредиха: Николай Николаевичъ старши, графъ Игнатиевъ (Николай Павловичъ), дѣдо Панайотъ Хитовъ, Маринъ Дриновъ — професоръ отъ Москва, и други. Съ голѣми церемонии знамето се предаде на генералъ Столѣтовъ, който бѣше назначенъ началникь на българското опълчение. Той отъ своя страна го предаде на командира на III дружина майоръ Калитинъ, който си избра знаменосецъ.
Българското опълчение броеше реше 6 дружини, сформирани отъ българи изъ разнитѣ крайща на България. Не липсваха, обаче, и чехи, черногорци, хървати, имаше и австрийски евреи.
Минаване Дунава
Къмъ срѣдата на юни руситѣ минаха Дунава при Свищовъ и Зимничъ. Казацитѣ съ пики преплуваха Дунава съ конетѣ си. И ние минахме Дунава при Свищовъ. Тамъ отдѣлиха отъ всѣка дружина по една рота за бѪдещи кадри. Азъ бѣхъ въ Плоещъ зачисленъ въ І дружина. Отъ тѣзи кадри се образуваха нови 6 дружини. Въ тѣхъ бѣше се записалъ като редникъ и Сарафовъ сега генералъ о. з., въ 10 дружина.
Къмъ Шипка за Стара-Загора
Отъ Свищовъ тръгнахме направо къмъ Шипка. Юлий прекарахме презъ балкана. Презъ Шипка слѣзохме въ Хаимъ-боазъ и се отзовахме въ Стара-Загора. До тукъ не срещнахме почти никакво съпротивление. Въ града се яви доста силна турска войска и ни даде добъръ отпоръ, но ние преодолѣхме и превзехме напълно града. Обаче, това бъше за кѪсо време.
Сюлеманъ паша въ Стара Загора
Сюлеманъ паша, който бѣше на черногорския фронтъ, слѣзе въ Солунъ съ 40,000 си армия, отъ тамъ въ Одринъ и отъ него разви войскитѣ си направо къмъ Стара-Загора, дето бѣха почнали вече да ни заобикалятъ. Въ Стара-Загора станаха голѣми боеве. Даде ни се команда за отстѪпване. Турцитѣ почнаха да палятъ кѪщята и да избивать населението. Настана грозна сѣчь. При отстѪпването ние се спирахме по площадитѣ и по прикрититѣ улици, пресрѣщахме врага и се стараехме да го позадържимъ, за да дадемъ възможность на населението да напусне града. Така отстъпвахме крачка по-крачка. Извънъ града, въ мѣстностгта „Чадъръ могила", се разви гопѣмо сражение, Три отъ нашитѣ дружини бѣха тамъ. Бѣхме всички на редени въ цепь. Почнахме да отстяпваме и тамъ. По едно време падна убитъ знаменосецътъ ни. Грабна го знамето другъ такъвъ, обаче, скоро и той падна убить. Турцитѣ налетѣха и грабнаха знамето ни. Подполковникъ Калитинъ летѣше на коня си и викаше: „Дръжте се, братя, спасявайте знамето“. Съ револверъ и сабя въ рѪка уби турчина, който бѣ грабналъ знамето, изтръгна знамето отъ турскитѣ рѪце, грабна го и го прехвърли веднага къмъ Ѵ дружина. Около него имаше доста момчета отъ Ѵ дру-жина. При прехвърлянето дръжката на знамето се строши надве. Едно момче отъ Тетевенъ, Станьо Бойчевъ, грабна знамето съ все парчетата отъ дръжката и избѣга съ него напредъ. Въ този моментъ турската пехота намушка съ щикове Калитина и коня му. Трупътъ му остана на „Чадъръ могила“. Населението при бѣгането си бѣше подхвърлило много деца, които ние при отстѪпле-нието си събирахме и носѣхме съ себе си. Вечерьта стигнахме Хаимъ-боазъ. Населението вече го бѣше опразнило. На сутриньта започна отново боятъ.
На връхъ св. Никола
Напуснахме Хаимъ-боазъ и се качихме на върха Св. Никола. Тамъ бѣше дохождалъ генералъ Тотлебенъ, инжинерътъ на инжинернитѣ войски, който бѣще обходиль Плѣвенъ, Шипка, Шейново, Казанлъкъ и Габрово и бѣше далъ нареждане да се укрепи върхътъ св. Никола. Горе нашитѣ и орловцитѣ приготовляваха окопитѣ.
Генералъ Скобелевъ ни очакваше съ войскитѣ си. Настанени бѣха тамъ и 4-5 батареи топове, една отъ които носѣше названието „Чиличена батарея“. Тѣ бѣха настанени отъ къмъ Казанлъкъ, с. Шипка и Хаимъ-боазъ. Нашата дружина бѣше на самия връхъ. Въ началото турцитѣ правѣха само рекогносцировки на преследване. Ние не можехме да ги преследваме, понеже нѣмахме достатъчно сили, а се задоволявахме само да от-биваме тѣхнитѣ нападения. Това продължи до 9 августъ. Бѣхме изчерпили вече всичкитѣ си муниции. Турцитѣ взеха да даватъ голѣмъ напънъ. Искаха вече да пробиятъ и да ликвидирать съ насъ. Превзеха ни и чешмата въ политѣ на върха, отъ която се снабдявахме съ вода.
9. 10. 11. августъ 1877 г.
Турцитѣ бѣха направили обходъ, Много отъ далечъ завзеха габровския катъ и вече стѣгаха обрѪча около насъ на Орлово гнѣздо. Нашитѣ позиции бѣха така, че почнахме да хвърляме камъни надолу по турцитѣ.
На 9. VIII. 1877 г. стана много силенъ бой. На 10. VIII цѣлия день и нощьта турцитѣ на-стѪпваха и ние ги все отбивахме. На 11 почнахме да хвърляме за отбрана и трупове на убитити. По едно време нашитѣ събраха всички знамена, увиха ги, изкопаха въ земята единъ трапъ и ги зариха въ него. Генералъ Столѣтовъ и другитѣ командири като деца плачеха надъ тъй заровенитѣ знамена. Това ставаше презъ деня между 12 и 1 часа на 11. VIII.
Всички бѣхме отпаднали и тѣломъ и духомъ. Три дни не бѣхме турили въ устата си ни хлѣбъ, ни вода. Турцитѣ, викайки „Аллахъ“, напредваха и вече да влѣзать въ окопитѣ ни. Другаритѣ около менъ бѣхме решили да се избиемъ помежду си взаимно, но да не се предаваме на турцитѣ. Въ този моментъ отъ къмъ дѣсния флангъ се зачу единъ шумъ, като шума на избѣгалъ роякъ отъ кошарище. Нашитѣ момчета инстинктивно извикаха „ура!". Този викъ обсеби цѣлия фронтъ. На нашето „ура!" отъ къмъ габровския пять се отговори съ още по-шумно „ура!" Казаци, натоварени по 2 на конь, разбили пръстена, съ който ни бѣше обкржжилъ Сюлеманъ паша, ни идѣха на помощь. Ние се разцѣлувахме съ тѣхъ и отбихме турцитѣ при Шипка.
Отидохме въ Габрово И Казанлъкъ на почивка чакъ до ноември. Презъ ноември, при Зелено дърво, направихме нѣколко побѣди на турцитѣ. Тамъ се отличи Лазаръ Дуковъ, който успѣ да отнеме на една турска рота знамето, което се намира и днесъ въ Плѣвенъ въ стаята на Царь Освободителя. Тамъ се отличи и се гашниятъ генералъ Сарафовъ отъ Х дружина, за което получи Георгьовски кръстъ IV степень.
Плѣвенъ падналъ
По това време падна и Плѣвенъ. Сюлеманъ и Османъ паша паднаха пленъ съ цѣлата си 30,000 войска.
Сърбитѣ къмъ София
Въ това време сърбитѣ отвориха за втори пять война на турцитѣ и съ войскитѣ си на-влѣзоха въ Пиротъ, Трънъ, къмъ Кюстендилъ, кѪдето срещнаха хусаритѣ отъ рускитѣ войски, които не имъ позволиха да дойдать къмъ София, защото тя вече бъше паднала. По такъвъ начинъ сръбски кракъ въ София не е стѪпвалъ.
Опълчението въ Пловдивъ и София.
Следъ това първитѣ шесть опълченски дружини ни съсрѣдоточиха въ Пловдивъ, а другитѣ останаха по мѣстата си, отъ кѪдето бѣха вербувани. Въ Пловдивъ стояхме 1 - 2 месеца, следъ което ни пратиха въ София, кѪдето се установихме на лагеръ въ сегашната Борисова градина, Около едно геренливо кладенче. Една часть отъ насъ, понеже въ София нѣмаше мѣсто, разквартируваха въ Бояна.
Съ ротата въ Бояна
Моята рота най-първо бѣше на лагеръ въ Борисовата градина, а следъ това ни пратиха въ Бояна. Тамъ опълченецътъ Симеоновъ, живописецъ, изрисува отъ боянската черква иконата „Десислава". Тази прерисувана отъ него икона после я видѣхъ въ двореца на Батембергъ. Оказа се, че тази черква е отъ ХІІІ столѣтие.
Разформиране
Отъ София ни премѣстиха пакъ въ Пловдивъ, а отъ тамъ ни разформироваха, като ни дадоха свидетелства, за което има списъци въ военното министерство.
Въ Пиротъ
Азъ си дойдохъ въ София, следъ което отидохъ въ Пиротъ да се видя съ братята си: То-доръ - дърводѣлецъ, и Стефанъ - кацаря. Тѣ туко що бѣха излѣзли отъ затвора. Тѣ ми разправиха, че, когато сърбитѣ влѣзли въ Пироть, а турцитѣ избѣгали, тѣ разбили за-твора и излѣзли на свобода.
Въ София
Въ Пиротъ стояхъ малко време и се върнахъ въ София съ братъ си Тодоръ. Стефанъ се бѣше оженилъ и си остана тамъ. Тукъ почнахъ да работя дограмаджилъкъ, което продължи 2-3 месеца.
Санстефанска България
Ha 19 II. 1978 год. се основа Санстефанска България, но договорътъ се занесе въ Берлинъ да се пререшава, при което много окастриха България.
Въ четата за Македония
Образуваха се тогава чети за Македония. Пръвъ войвода стана рускиятъ капитанъ Калмиковъ. Подъ неговото знаме много момчета, повечето македончета, отидохме въ Македония. Ходихме изъ нея едно лѣто. Които отъ турцитѣ се бѣха прочули съ золумства и притѣсняваха населението, ги избивахме.
Въ конвоя на князъ Дондуковъ
Следъ това четата се разформирова и азъ ce върнахъ въ София. Последната още не бѣше опредѣлена за столица. Всички окупирани мѣста въ Българя се управляваха отъ князъ Дондуковъ Корсаковъ. Той живѣеше въ Пловдивъ. По едно време обявиха, че записватъ младежи за конвоя на княза. И азъ постапихъ тамъ като редникъ, увлѣченъ отъ красивота военна форма.
Изборъ на князъ Александъръ
Следъ нѣколко месеца ce свика въ Търново Великото народно събрание. Откри го князъ Дондуковъ. Тамъ се избра, по препорѪката на графъ Игнатиевъ и князъ Донду-ковъ и желанието на Царь Освободителя, за князъ на България Батембергъ, който бѣше нѣмски пратеникъ при царя въ главната квартира презъ време на освободителната война. И той бѣше въ боеветѣ при Шипка.
Очаквайте публикуване и на втората част от спомените на Димитър Пенев.
Портрет на Димитър Пенев като общественик след Освобождението.
МОЛБА ЗА ПОДКРЕПА НА НАШАТА МИСИЯ
Ако разполагате с биографични данни и снимки на Ботеви четници и желаете да ги споделите, моля, изпратете ни информацията, както и посочете нейния източник.
Ако в наша публикация има историческа или друга грешка, моля посочете ни вашата корекция.
Ако желаете може да направите дарение за нашата кауза или да се включите в доброволческа бригада.
