БОТЕВИ ЧЕТНИЦИ - ОПЪЛЧЕНЦИ

Четата на Христо Ботев наброява малко над 200 души, като по-голямата част от четниците са български емигранти, живеещи в Румъния.

На 17 май /по стар стил/ 1876 г. четата преминава река Дунав и слиза на родния бряг от кораба „Радецки“, след като Ботев и четниците принуждават капитана да спре парахода при Козлодуй. Същия ден, само няколко часа по-рано, друга българска чета, предвождана от Таньо войвода, преминава Дунава с лодки близо до Тутракан. Тези събития се случват в момент, когато в българските земи вече е избухнало Априлското въстание, а въстаническите действия в редица райони са жестоко потушени от турската власт.

Целта на Ботевата чета е да подпомогне разгарянето на въстанието и да вдигне на борба населението във Врачанския край. Очакваното масово въстание обаче не се осъществява.

След слизането си на Козлодуйския бряг четниците преминават през Дунавската равнина и достигат Врачанския Балкан. По пътя си водят тежки сражения с черкези, башибозук и редовна турска войска. В решаващото сражение край връх Околчица загива войводата Христо Ботев, а четата се разпръсва.

Започва преследването на оцелелите четници. По следите им са изпратени потери, а част от българското население в селата, край които преминават бунтовниците, е принуждавано да ги издирва и предава на турците.

В сраженията, при преследването и в затворите загиват почти половината от четниците. Много малко от останалите герои успяват да се укрият и да се измъкнат от преследвачите. Мнозинството от останалите живи четници са заловени, подложени на издевателства, затворени и съдени.

През август 1876 г. султанът обявява амнистия за участниците в Априлското въстание, които не са предводители и организатори на бунта. Така част от заловените Ботеви четници са освободени, а по-видните ръководители на Ботевата дружина са изпратени на заточение в Мала Азия.

След амнистията голяма част от освободените четници бързо напускат пределите на Османската империя и се отправят към Румъния или Русия.

През пролетта на 1877 година започва подготовката за предстоящата Руско-турска война. В състава на руската армия е създадено специално подразделение - опълчение, в което постъпват хиляди български доброволци. Българското опълчение постепенно достига състав от 12 дружини - около 7500–8000 души.

Сред доброволците са и около двадесет Ботеви четници. Някои от тях участват в едни от най-тежките сражения на Руско-турската война, включително и в героичната Шипченска епопея. Сред тях е и Петър Иванов Кунчев – Петър Левски, брат на Васил Левски...

Историята на тези хора е уникална – те преминават няколкократно през огъня на войната и битките за освобождението на България.

Благодарение на Руско-турската война от 1877 - 1878 година на картата на Европа се появява отново името на държавата България, а по силата на Санстефанския мирен договор между Руската и Османската империи, който е подписан на 3 март /по нов стил/ 1878 година, се освобождават всички заточеници от времето на Априлското въстание. Така и осъдените на заточение Ботеви четници се завръщат в България...

БОТЕВИЯТ ЧЕТНИК ПЕТЪР КУНЧЕВ - БРАТ НА ЛЕВСКИ...

Петър Иванов Кунчев (1844–1881), известен и като Петър Левски и Петър Иванов Старопланински, е български революционер, четник в четата на Христо Ботев през 1876 г. и опълченец в Руско-турската война от 1877–1878 г. Той е най-малкият син на Иван и Гина Кунчеви и по-малък брат на Васил Левски.

Около средата на 60-те години Петър напуска родния си град Карлово и се свързва с българската революционна емиграция и с кръга на хъшовете във Влашко.

Участва и във Втората българска легия в Белград през 1867–1868 г.
След гибелта на Васил Левски Петър започва да се представя и с името „Петър Левски“.

През 1876 г. Петър Левски се присъединява към четата на Христо Ботев, която преминава Дунав и се отправя към въстаналите български земи.

Участва в сраженията при Милин камък и във Врачанския Балкан. След разбиването на четата се присъединява към групата на военния командир на четниците Никола Войновски. С тази група успява да пресече река Искър при Зверино и да се отправи на юг-югоизток по билото на Стара планина.

В района на връх Мургаш Петър Левски и Хаджи Костадин Попдимитров Костов от Сливен се отделят от групата на Войновски и се укриват няколко месеца в София. Оттам, с подправени документи, през Цариград заминават за Одеса, където и двамата Ботеви четници се записват на служба в руската армия.

В навечерието на Руско-турската война Петър Левски се явява като доброволец в Българското опълчение. В състава на първа дружина, предвождана от подполковник Павел Калитин – командира, който загива, спасявайки знамето на опълченците, Петър Левски участва в боевете при Стара Загора и Шипка.

В най-решаващия момент на Шипченската епопея – на 11 август 1877 г. – Петър Левски е тежко ранен в крака, но дочаква казашките подкрепления на Шипченската позиция и доживява победата.

За съжаление, този български революционер, осакатен по време на Шипченската епопея, умира през 1881 г. в нищета и от туберколоза в свободна България.

БОТЕВИЯТ ЧЕТНИК ХРИСТО ЛАЗАРОВ

Хицо Лазаров се запознава с Христо Ботйов (Ботев) в Кишинев и е един от дейците на Българският революционен централен комитет - БРЦК. Той е и един от разпространителите на вестник "Знаме" и календарите на Христо Ботйов.

През май 1876 година Хицо се включва в четата "Св. Георги", която при Бекет се присъединява към четата на Христо Ботев. Участва във всички нейни сражения.

След гибелта на воеводата Христо Лазаров е в отряда на Димитър Икономов. Тази група четници след битката във Врачански Балкан се отправя към Искърското дефиле и пресича река Искър под село Зверино. След седмица преследване и укриване из Балкана в района мажду Ржана поляна и Мургаш, 14 оцелели четници слизат към село Литаково, където в една воденица са заловени от турците. Между тях е и Христо Лазаров.

След пленяването Хицо (Христо Лазаров) престоява 70 дни в Софийския затвор и е освободен по силата на Султанска амнистия през август 1876-та година. Така той се завръща в Ловеч, но там е следен от властите, което го кара отново да емигрира през Румъния в Русия. Установява се в Одеса и постъпва заедно с други българи на войнишка служба в Руската императорска армия.

След обявяването на Руско-турската война (1877 - 1878) Хицо постъпва в Първа дружина на Българското опълчение (1 май 1877). Участва в отбраната на Стара Загора, боевете при Шипка, Шипка-Шейново и в битките с башибозук при селата Тича и Садово.

След Освобождението Христо Лазаров се завръща в родната си къща, намираща се в близост до Горнокрайската варошлийска църква "Св. Неделя". Работи като касапин. Поради участието си в четата на Христо Ботев и Българското опълчение получава поборническа пенсия. Многократно е награждаван с ордени и медали.